Най-качествено прекараното време е в игри и разходки, споделени усмивки и силни прегръдки. Най-хубавата дума на света е „мамИ“. Търпението е добродетел, което се изгражда с цената на много нерви, бурни емоции и фрустрация. Безсънието се лекува с лика на любимото човече сутрин, обхванало шията ти в прегръдка и сипещо целувки по лицето ти. Драскотините по скъпия телефон, изгубените обици с диамант, изцапаните с жълти петна любими дрехи са нищо по-малко от свидни спомени и повод за усмивки. Потропването с краче по пода и сладко нацупените устни са просто ДНК, за което мама има основен принос. Провалът е нищо повече от възможност да опиташ отново по друг начин. Приятелствата започват…

Наскоро, дъщеря ми започна да се храни сама. Това предизвика същинска експлозия от разнопосочни емоции у мен – от чувство на гордост, нестихваща радост по новопридобитите цели 30 минути свободно време на всяко хранене, през възхищение от прецизната двигателна култура на миниатюрните пръстчета до ужаса от сблъсъка с реалността, след който обичайно следват поне 45 минути почистване на мокета, бебешкия стол за хранене, масата, пердетата, близкия диван, дрехите на златокосия разкош, косата й, че и мен самата. Цветовото разнообравие, по иначе бежовия мокет, нескрито напомня индийския празник на цветовете и светлините Дивали след всяко хранене. По пода гравитират непретенциозно захвърлени маслини, размазани сварени картофи, натрошен на трохи кроасан с масло,…

Сутрините ми са най-неустоимата част от деня, за която копнея 24/7. Душата ми разцъфва като райска градина единствено от мисълта, че всеки миг ще чуя онова сладко, бленувано „мамИ“. При познатия до болка повик, изскачам изпод топлите завивки, взимам непоклатимо завоя до съседната спаля само, за да намеря моето щастие в пижама на пингвинка, готово за прегръдка. Тъмно руси кичури се борят за своето място по лицето й, спорадични къдрици изгряват като слънце в синхрон с току-що появилата се усмивка, очите греят като Венера на небосклона, а две оранжеви пингвински крачета се провисват от блузката. Първата прегръдка за деня е скоростно изместена от трескаво издирване на възглавничката, жабата-принц и биберона,…

Беше луда вечер. От онези, които изтриваш директно от календара на спомените и емоциите. От онези, които нямат място дори в най-прашния отсег на разбитата ти душа. От онези, които изпепеляваш с поглед и погребваш във вечността. Дори и в най-големия мрак, обаче, проблясва светлина. Някои я наричат надежда, други приятели. Аз я наричам Илияна. Тя е моята разходка в парка, моята тишина или многочасов диалог за любовта, моята подкрепа и споделена лъжичка сладолед. Тъкмо пика на емоциите беше пропаднал в морето от умора, което ме заливаше, когато тя ме изпрати до колата. Разделихме се с прегръдка след събитията от вечерта, за да си кажем здравей отново след минути. Запалих…

Вълнението покрай първия учебен ден на дъщеря ми ме преизпълва с емоция като ученик пред матура, на прага на дългоочакваната лятна ваканция. Срещата с директорката на яслата беше сред най-милите ми изживявания. Разговаряйки с нея, разглеждах всеки ъгъл от сградата с такъв интерес, все едно очаквам в някой закътан ъгъл да намеря дълго пазено имане. Харесаха ми и дечицата. Имаше едно момченце с толкова прекрасни сини очи – все едно цялото небе бе потънало в тях. Една къдрава кокетка ме наобикаляше нахилена до уши в богато падаща червена рокля на бели точки. Приличаше на калинка, замаяна от аромата на някой лилиум. Подредените в ъгъла малки столчета с масичка по средата…

Със сестра ми се виждаме рядко. Оплетени като африкански кошници в ежедневната вихрушка от задължения, пътя между идеалния център на столицата и помпозния Драгалевци ни се струва като преход София – Малибу с включено преплуване на океанa с шнорхел. Днес беше един от онези дни за среща. Събрахме Алекс от любимото кафене след работа и в комфорта на вечерното софийско задръстване изслушахме в колата три диска, четири флашки и няколко музикални радио канала като накрая се отдадохме на караоке на колела. Мия, като истинска звезда танцуваше с високо вдигнати ръце, хвърляше маратонки и чорапи във въздуха, стил Божинката салфетки в Бияд, и с чуруликаща фалшива фраза таникаше „SWALLA“. С градус…

Бях записала час за него от преди две седмици и сега с трепета на ученичка пред контролно бързах към кабинета му. Исках да чуя единствено, че всичко ще бъде наред. Беше с дънки и риза, притеснително млад, крайно наперен и много закъснял. Чаках го четири часа с незабележимото си коремче и когато дойде моят ред ме посрещна с „каква красива руса русалка“. Четирите часа пред кабинета ми се сториха четири години. Не защото ми се сплеска дупето от седене, или защото нямаше работещ климатик на непретенциозните 30 градуса, или защото ми се пишкаше на всеки петнайсет минути, а тоалетната все беше заета от други със и без коремчета… А защото…

Тя е едва на година и девет месеца, а вече има цяла детска площадка от обожатели. Появата й на този своеобразен социален фрагмент пясък с причудливи игрушки и други форми на игра, смръзяващи кръвта на повечето родители от ужас отрочето да не пострада, се огласява шумно от групи батковци, очевидно влюбени в крехките осемдесет и шест сантиметра плът и завидна усмивка, озаряваща света като току-що формирана супернова. Стълпновението и възгласите около госпожицата наподобяват дългоочакван концерт на Armin на Арена Армеец. Вижда се гора от вдигнати ръце и подскачащи малки човечета, които радостно чуруликат колкото им глас гържи, поклащайки се неуверено като патета на неокосена полянка. Най-верният поклонник е Кико –…