Сутрините ми са най-неустоимата част от деня, за която копнея 24/7. Душата ми разцъфва като райска градина единствено от мисълта, че всеки миг ще чуя онова сладко, бленувано „мамИ“. При познатия до болка повик, изскачам изпод топлите завивки, взимам непоклатимо завоя до съседната спаля само, за да намеря моето щастие в пижама на пингвинка, готово за прегръдка. Тъмно руси кичури се борят за своето място по лицето й, спорадични къдрици изгряват като слънце в синхрон с току-що появилата се усмивка, очите греят като Венера на небосклона, а две оранжеви пингвински крачета се провисват от блузката.
Първата прегръдка за деня е скоростно изместена от трескаво издирване на възглавничката, жабата-принц и биберона, които са абсолютно задължителния инвентар на път за моето легло. Понякога се чудя как тези малки ръчички успяват с такова съвършенство да намерят, докоснат и вземат със себе си необходимото. И то само, за да потънем отново в нашия свят на дълги минути прегръдки, целувки, наричане на всички части на лицето, бутане на биберон в устатата ми, поетапно целуване на всички крайници, смях до сълзи, гъделичкане и така до захлас. Или в общия случай, докато малкото съвършенство изскокне като хуна от леглото ми на път за кухнята, с бойни възгласи „ам – ам“, нетърпящи отказ. Това е моят сутрешен ритуал, моята мантра за по детски чиста радост, моят Lindt Lindor, моята следобедна дрямка, едночасов шопинг, тичане в парка, смисъл на живота.
