Със сестра ми се виждаме рядко. Оплетени като африкански кошници в ежедневната вихрушка от задължения, пътя между идеалния център на столицата и помпозния Драгалевци ни се струва като преход София – Малибу с включено преплуване на океанa с шнорхел. Днес беше един от онези дни за среща. Събрахме Алекс от любимото кафене след работа и в комфорта на вечерното софийско задръстване изслушахме в колата три диска, четири флашки и няколко музикални радио канала като накрая се отдадохме на караоке на колела. Мия, като истинска звезда танцуваше с високо вдигнати ръце, хвърляше маратонки и чорапи във въздуха, стил Божинката салфетки в Бияд, и с чуруликаща фалшива фраза таникаше „SWALLA“. С градус…

Бях записала час за него от преди две седмици и сега с трепета на ученичка пред контролно бързах към кабинета му. Исках да чуя единствено, че всичко ще бъде наред. Беше с дънки и риза, притеснително млад, крайно наперен и много закъснял. Чаках го четири часа с незабележимото си коремче и когато дойде моят ред ме посрещна с „каква красива руса русалка“. Четирите часа пред кабинета ми се сториха четири години. Не защото ми се сплеска дупето от седене, или защото нямаше работещ климатик на непретенциозните 30 градуса, или защото ми се пишкаше на всеки петнайсет минути, а тоалетната все беше заета от други със и без коремчета… А защото…

Тя е едва на година и девет месеца, а вече има цяла детска площадка от обожатели. Появата й на този своеобразен социален фрагмент пясък с причудливи игрушки и други форми на игра, смръзяващи кръвта на повечето родители от ужас отрочето да не пострада, се огласява шумно от групи батковци, очевидно влюбени в крехките осемдесет и шест сантиметра плът и завидна усмивка, озаряваща света като току-що формирана супернова. Стълпновението и възгласите около госпожицата наподобяват дългоочакван концерт на Armin на Арена Армеец. Вижда се гора от вдигнати ръце и подскачащи малки човечета, които радостно чуруликат колкото им глас гържи, поклащайки се неуверено като патета на неокосена полянка. Най-верният поклонник е Кико –…

Очакваше я едно страхотно изживяване. Сякаш го усещаше. Във вълнението, изкачащо като нетърпеливо дете от гласа ми, в суетенето около нея, което подхващаше всички ни като бързей, в грейналия ми от емоция поглед. За миг се върнах в разказите на мама. Онези, които с няколко напоителни описания, събрани в три фрази и обагрени в бурни жестикулации сриват за милисекунда целия ми авторитет пред приятелите. Онези, които предизвикват цунами от смях, няколко сълзи с форма на усмивка и неконтролируемо размахани крайници в отчаян опит на мозъка да се сдобие с кислород. Започнах да си представям и нея, оставяща стъпки по брега, но от МАРАТОНКИ, тичаща по пясъка и сееща песъчинки навред,…

…или „Никой не е длъжен да им гледа внуците“ 🙂 В колкото и чудна страна да отглеждам дъщеря си, идва лято и концепцията за пясъчник, люлка, пързалка, басейнче и други увелиселителни занимания в градината на баба и дядо започва да изглежда все по-апетитна. С леко гръмотевично напрежение, което небрежно предизвиква конвулсии в сърдечната ми област и обилно напоена с вълнение, оставям златокосата госпожица в градината, която ще се превърне в нейна обител за лятото. Омагьосана от всички изненади, които я очакват, тя сякаш забравя да погледне към мен. Очите са събрали блясъка на нощното небе, устните са грейнали в слънчева усмивка, готова да експлоадира в супер нова, крайниците шеметно се…