Да имаш дете е празник. Като онези големите, светлите, които чакаш с притаен дъх и леко напрежение. Да имаш Мия е Коледа и Великден на куп. Сладост за душата и неизчерпаем източник на радост за сетивата. С две думи – очи и усмивка, които лекуват лошо настроение, кофти дъх, дъждовен ден, посърналост, дупки по улицата, скука и още доста неизследвани и недописани душевни и физически състояния.
Като всеки цяр, обаче, си има и своите странични ефекти. Изпилена нервна система, системна недоспалост и умора са сред най-персистиращите. И понеже няма непоправими неща – моето решение е бягство на безлюден остров, с много слънце, опияняващи коктейли и тишина. Мечти ще си кажете. Да, ама не. Защото, когато мама има рожден ден мечтите се сбъдват.
И така, екипирана с безграничен ентусиазъм събирам багажа в малките часове на нощта. Естествено, че тогава, нали всички спят вече. С троен ентусиазъм се натоварвам на самолета, защото още от приглушеното в светлината на изгрева единбургско летище усещам плясъка на вълни в краката си на мега горещия и съкровен плаж на Майорка. За вкуса на коктейлите от бара на плажа дори няма да говоря. Наваксвам със съня в самолета за има-няма 3 часа и приветствам слънчевото утро в Майорка. Да, някои мечти са осезаема реалност. Особено по рожденните дни. Добре, че календара пази свидно и такива дати…ей така…за разнообразие.
Другата реалност, която ме удря в челото като влак без спирачки, развил светлинна скорост е мисълта за Мия. В общи линии тя е всяка първа, втора, трета, стотна, хилядна и така нататък мисъл. Схванахте посланието, да не продължавам с цифрите, че майчиното ми нестихващо въображение като нищо ще измисли ново число като безкрайност на четвърта степен, с което някой умислен седмокласник ще трябва да се справя на класното преди лятната ваканция.
Обратно към реалността – плажът е приказен и почти само за мен. Следва мисъл за Мия. Чашата студено вино е като амброзия в свещения бокал, който учени, свещеници, луди и други издирват в романите на Дан Браун. Отново мисъл за Мия. Местните приготвят зашеметяваща паеля, която изпълва всички вкусови рецептори в устата ми. Мисълта за Мия взема превез някъде между не до там изтънченото „мммм“ и позапълненото ми стомахче.
Късно вечерта разглеждам кея с луксозните яхти на разни влиятелни симпатяги. Изглеждат спретнати и подредени като лястовички на жица през горещите летни дни. Унесена от виното ги гледам с ленив поглед (все пак днес съм изживяла най-вълнуващото приключение от живота си на мама) и си мисля какво би било да прекараш две шумни и разгулни седмици в повтарящо се пиршество от музика, танци, смях и забава. Докато се рея в мислите си, погледът ми попада на яхта с име Lady Bijou. И се сещам отново за моето бижу, както емоционално я нарича Илияна. Това е. Животът е Мия. Някой ден ще е на подобна яхта във вихъра на купона и със съзнание пълно с мисли, но не и за мама.
