Ако приемем твърдението, че животът е училище, то животът в международна среда е докторантура по квантова физика и генетика в едно. Всеки, който е живял и се е развивал в чужбина знае за какво говоря. Днес, обаче, избирам да се фокусирам върху едно от най-позитивните проявления на това преживяване. А именно толерантността. Приятелите ми идват от всички краища на света. Носят в себе си дъга от междукултурни различия и ме заразяват с очарованието на различното, вълнението от новото и страха от непознатото. Уча се с тях на традициите им и, когато ми позволят, ги споделям с радост и любопитство. Различното винаги ми е харесвало, защото съм захранена с него.…

#1 Носят се в пакет от няколко и са шумни колкото училищен двор в междучасие. Все пак синхронизирането на програмите за случването на това няколко часово клубно опиянение е отнело има-няма седмица и всеки миг трябва да бъде изживян. #2 Не е нужно да търсите в гугъл значението на думата „превъзбуден“. Достатъчен е един поглед към съвкупната им аура и ще ви се изЯсни. #3 Изглеждат мега секси. Небрежният ежедневен стил, който създава хем удобство, хем носи доза романтика е заменен от бляскавата визия на истинска дива. #4 Клубовете, които някога са неглижирали, сега са традиционният избор за една напоителна от към емоции и питиета петък вечер. #5 Погледите на…

Ръцете ми треперят от вълнение, а в коремчето ми пърхат рояк пеперуди. Колкото и дълго да си с някого, когато се задава личен празник, вълнение и нетърпение изпълват пространството, закотвят се трайно в мислите ми и завладяват планинг активностите ми. Когато правя изненада обичам да е персонализирана. С дни и седмици обмислям, планирам, изпълнявам и довеждам до край най-различни превъплъщения на мечтите и страстите ни. Защото, когато той има празник, имам и аз. Обожавам рожденните му дни, защото винаги ги празнуваме като грандиозен, разтърсващ микросвета ни празник. В душите ни има фойерверки и конфети. В очите ни сияе цялото нощно небе, озарено от свръх нови и дъжд от персеиди. Старая се…

251 метра височина, 174 метра денивелация. Размерите на моята гордост. Денят започна с обичайното примъкване в леглото, гушкане, предизвещаващо пускането на Peppa Pig или Blippi и горещ шоколад под завивките. Тази идилия по план завърши със стремглаво мятане на крайници в отчаян опит да се намерят два еднакви чорапа и драматично белене и рязане на ябълка и пръсти за из път. Последният ден от представленията на Fringe изискваше пълната ни конценрация да се облечем и излезем навреме. А това напоследък не ни се получава с лекота. Уж само минутка за душ, пускане на пералня, ритуално подреждане на изпъстрения с играчки хол около 4 пъти, приготвяне на закуски, само 4584529033092302 танца…

Ако сте достатъчно дълго в отношения с половинката си, то вече със сигурност сте подарили почти всичко, за което можете да се сетите като подарък. Това особено много затруднява положението, когато имате повод, за който искате да подготвите изненада. Особено ако сте вече 17 години заедно, какъвто е моят случай. Последните години са същински апокалипсис от към присъствие на творческа муза, не поради липса на любов, внимание или ангажираност към събитието, а просто защото от всички поводи през годината за последните 17 години няма нещо, което да не съм правила, купувала, подарявала. От часовници с послания, до изненадващи пътувания, романтични вечери в мишелин ресторанти с изглед към спиращи дъха залези,…

  Той е толкова бурен, дълбок, непоколебим и с толкова много нюанси на синьото. Подхваща те като вълна, издига те високо до небесата, а после за миг те хвърля чутовно на дъното, отласква те нагоре отново и ти показва красотата на изгрева. Толкова ми прилича на океан – нестихваща стихия, в която да се потопиш напълно, за да живееш истински. Това е живота. Или поне моят. Живот, в който мислите се превръщат в думи, думите в действия, действията в навици, навиците в характер, а характера в съдба. Научих се да ценя всяка случка, защото ме учи на сила, търпение, оцеляване и нова перспектива. Обичам всяка радост и всяка болка еднакво,…

Премествайки се да живея във Великобритания ме беше страх, че ще остана без приятелките си. Онези, с които споделях всеки ден, всеки емоционален тайфун, всяка мечта, всеки успех и провал, всяка глупава покупка, всеки четвъртък вечер в Beach Bar-а на Раковски. Понякога така се привързвам към някого, че раздялата боли като физическа рана от естествено раждане.     В началото прелитах честичко до София, живеех в социалните медии, където си правехме дистанционни пиршества, отпивайки кафето си заедно сутрин рано пред камерата на телефона и споделяйки случките от изминалия ден. Впоследствие се случиха нови приятелства тук, които превзеха сърцето ми и украсиха дните ми. Днес, ритуалните онлайн срещи с приятелките ми…