Бях се отдала на любимото си занимание откакто съм майка – блажен сън. Сънувах цветно и спокойно. Това явление за майка на тодлър е толкова неповторимо и умилително, колкото да срещнеш еднорог. Такава радост струеше от мен, че имагинерно правех слаломи по дъгата и ангелчета в облаците стил Мечетата със Златни Сърца. Тогава се чу тя – първата кашлица. Отворих самоуверено дясното си око на около 6% само, за да отчета липсата на каквато и да било дневна светлина. Единствено една прозъбена луна се опитваше да нададе тревожен вик на съчувствие зад няколко гъсти облака. Дълбоката нощ предизвестяваше още сън. Блаженството продължи не повече от минута, когато се чу повторно изкашляне. Вече оперирах на почти 18% и успях да отворя полусхлупено и другото си око, което отчете едва 1:30 ч.
Излизането от съня с толкова цвят, дъга, еднорози и златни мечета беше…няма да лъжа…тежко. Кашлянето се чу още толкова пъти до колкото първокласик и в най-смелите си мечти не може да брои. Това предизвика истеричния ми скок от леглото, който сигурна съм и бенгалски тигър над антилопа не би могъл да реализира. Милисекунда по-късно кашлящото съвършенство беше в ръцете ми с всичките си 85 сантиметра и десет зъба плюс още два на път.
Както приятната дама в бяла престилка ме беше осведомила часове по-рано, главата на кашлящата принцеса трябва да бъде положена по-нависоко, за да може всеки сопол, решил да си проправи път надолу да може да го направи необезспокоявано. С това наум вече бях заела поза с форма, която и най-софистицираният символ от корейската азбука не притежава. Разбира се докато сънено я заемах си представях как ще мога и аз да поспя. Петнайсет секунди по-късно се чудех от къде този ентусиазъм. Както и да е, кашлицата изчезна в тъмното, а сутринта точно в осем без четири съвършенството грейна с изкрящ за игра поглед, на който успях да отговоря единствено със скърцащ врат, лишени от оросяване крайници и безгранична любов.
