Преди две години на този ден трябваше да закусвам с Илияна на сладки приказки и щастливо предродилно чуруликане с чаша лате в ръка. Вместо това, развълнувана от най-горещия прилив на емоция й се обадих, за да й кажа, че уговорката ни отпада. Защото от минути време е вече ЛЕЛЯ!
Сладката Мия, която разбутваше цялото ми същество с небрежно забити в ребрата ми лакти, неволно изпънат крак, който излизаше буквално през пъпа ми и фриволно обръщане на ляво, сантиметри под сърцето ми, се беше закотвила в целия този вътреутробен разкош и не искаше да излиза. Докторът ми великодушно беше предвидил цяла една неделя, посветена на доза родилни мъки и много радост покрай новоявилия се с крясък живот.
Както често се случва, обаче, докато ние си правим планове и детайлно аранжираме света си според тях, някой възседнал облак с формата на усмивка, стремглаво ни пуска по пързалката, но в друга посока. Така вместо любовта на живота ми да се появи принудително в неделя, изскочи самоинициативно цели 24 часа по-рано от корема ми, та право в ръцете на милата акушерка с дълга абаносова коса.
От този миг до днес – 17532 часа светът е лунапарк с летящи влакчета от пъстроцветни емоции, безсънни нощи, щастлива глъч, нацупени устни, спорадични сополи, горещи прегръдки и дълбоки като вселената сини очи, приютили цялата синева в себе си.