251 метра височина, 174 метра денивелация. Размерите на моята гордост.
Денят започна с обичайното примъкване в леглото, гушкане, предизвещаващо пускането на Peppa Pig или Blippi и горещ шоколад под завивките. Тази идилия по план завърши със стремглаво мятане на крайници в отчаян опит да се намерят два еднакви чорапа и драматично белене и рязане на ябълка и пръсти за из път. Последният ден от представленията на Fringe изискваше пълната ни конценрация да се облечем и излезем навреме. А това напоследък не ни се получава с лекота. Уж само минутка за душ, пускане на пералня, ритуално подреждане на изпъстрения с играчки хол около 4 пъти, приготвяне на закуски, само 4584529033092302 танца под ритмите на Let it go от Frozen и вече сме пропуснали всички сутрешни уговорки. Не знам аз ли бързам или времето избързва. Иначе във фантанзиите ми се движа като вятъра.
След като все пак се приведохме в безупречен вид, успяхме да посетим една театрална постановка-мюзикъл, снимахме се анфанс, в профил и в гръб с актьорите, получихме автограф от автора на Paddington Bear че и го пресъздадохме с голи ръце от дузина цветни боички и руло за тоалетна хартия и обходихме града в скромните 17391 крачки, се прибрахме победоносно за следобедна закуска. Лентяйството ми беше с времетраене от 43 минути, колкото да реша, че енергичният ни ден далеч не е приключил и е време и мъжът ми да падне негова жертва. Беше ясно – ще се катери един от 7-те емблематични хълма на Единбург, който помежду другото се простира на метри от задния ни двор. Хълмът се казва Holyrood, а най-високата му точка е Arthur Seat – 251 метра. Това е манифестацията на разбирането ми за спиращи дъха гледки, магични залези, уютни пикници и натоварващ терен за ежедневните ми тренировки. Днес бях решила да изтренирам малката да го изкачи и слезе сама. Предвидливо бях подготвила мъжа ми да си изпие протеините и да се зареди с търпение (вероятността да изчкачва и слиза хълма с едни 14 килограма на рамене беше по-сериозна и от прогнозата за дъжд над Великобритания), сложих в раницата вода и ядки и се приведохме в спортен вид.
Беше 6.20 вечерта, а малката имаше повече енергия от допингов състезател на Олимпиада. Това беше звездният ми миг да я изтощя за един стабилен нощен сън. Разходката тръгна по план, сетивата бяха на макс и попиваха всяка емоция и гледка – от скриващото се зад хоризонта слънце до апетитните къпинови храсти с непокътнати чудно узрели плодове по тях. Докато къпините от магазина не събуждат особен гурме интерес в малката, то тези на храстите със сигурност провокираха апетита й. Не само й дадоха енергия да се качи на собствен ход до върха, но и й дадоха достатъчно тонус педантично да събере всички налички камъни и по-малки камъчета по върха, да си построи замък и неколкократно да ни покани с баща й да влезем и излезем през дверите му, които старателно разтваряше и затваряше.
Това е, вече се чувствах като повелителката на сладките сънища за малкото човече. Веднага извадих водата и ядките и стрелнах мил поглед към мъжа ми тип „Готви се да я носиш на ръце“, а тя чуруликайки щастливо се спусна обратно по склона надолу, спирайки единствено да си откъсне тези къпини, които по случайност беше пропуснала на качване. Слезе сама целия склон и със сетни сили се затича по поляната, водеща към дома.
Осъзнавайки значимостта на случилото се получих внезапен прилив на щастие, възхищение и удовлетворение на степен безкрайност. Досега сме изкачвали хълма с малката безброй пъти, но слизането винаги е било на раменете на баща й, а изкачването сама до върха под въпрос.
Днес, обаче, о днес покори първия си връх съвсем самостоятелно, осъзнато, мотивиращо и енергично. Беше като същинска фурия, всепогълната от трепет и енергия, заразяваща света с ентусиазъм и чар по залез слънце.
Ето за тези моменти живея. Щастието е в малките неща. Спирайте се от време на време да му се порадвате <3.
ХХХ
Русалката