Колкото и изключително забавни и интересни да ни се струват децата на 1.5-4 години, едно от нещата, които плашат до смърт всеки родител са тантрумите или така познатите гневни изблици. За мен, те са онзи момент, в който искам да изкопая дупка в асфалта, да се заровя и да дишам през сламка докато тази емоционална експлозия приключи. Колкото и притеснителни да изглеждат тези състояния, те са една напълно нормална част от развитието на нашите деца. Именно те ни представят цялата емоционална вселена на нашите мъници и тяхната неспособност да изкажат чувствата си, защото все още не знаят как. Именно и затова, най-първичната им реакция неминуемо са рева и крясъците, които пукат тъпанчета и тръшкането и ритането, които могат да генерират енергия за цял производствен цех.
Когато малката беше на около две години, започна да се простира като килим по очи на улицата всеки път, когато умората я налегнеше. Стараех се това да се случва рядко, но все пак…децата са непредвидим природен катаклизъм със силата на опустошително цунами ако се разлютят. Особено в тази крехка на емоции възраст. Първоначално изпитвах срам и притеснение от тези неконтролируеми тантруми, които траеха по няколко кратки минути, но за сметка на това ми се виждаха като безвремие. Чувствах се като провалил се родител, по чиято кожа като мръсни петна са лепнати погледите на минувачите. Тогава започнах да чета за този емоционален феномен. Започнах да се вглеждам в поведението на приятелчетата на малката и с успокоение установих, че всяко от тях изпада в подобни моменти, дори далеч по-зловещи.
За цяла година тези състояния бяха отминали. Оптимистично отдадох това на все по-богатата комуникация с малката, която директно идва и ти заявява, че е разстроена ако проявиш отношение, което да не й се хареса. За това съм безкрайно благодарна на училите в предучилищната, които полагат извънредни усилия да помагат на мъниците да анализират, говорят и изживяват чувствата си.
От месеци малката съчетава предучилищната с допълнителни класове по гимнастика, които видимо я изтощават, но винаги вечер е била в добро благоразположение на духа, готова да изяде света и да изгледа поне два епизода на Peppa Pig. От днес, един от най-добрите й приятели започна да ходи на същите класове по гимнастика. Явно си бяха изкарали страхотно, защото излязоха доволни, споделиха един особено обилен за малките им коремчета обяд и опаковани в пухенки се отправиха към детската градина без никакви сигнали за предстоящ апокалипсис.
Вечерта, за първи път от година насам, вместо прегръдка и радост ме посрещна емоционална вихрушка, която ми се разви като на забавен каданс. Малката вместо да изпадне в делириум от радост, че ме вижда, се просна на земята по очи, ритайки с крака толкова изнервено и енергично, че бях убедена, че ще прокопае подземен тунел до паркинга поне. Всичко това беше съпроводено с продължителен гласовит рев, на който и оперен певец би завидял за октавите. Няма дума, милувка или прегръдка, които да бяха в състояние да внесат покой, докато бедствието не премине. Бях се проснала на колене до малката, в жалък опит да я прегърна и да й обясня, че тези емоции са нещо напълно нормално, че я разбирам, че се чувства уморена след наситения с преживявания и занимания ден и че е същинска късметлийка, че си е изкарала толкова прекрасно. Нищо от това не помогна особено, затова се сетих, че в такива моменти единствените работещи средства са примирение, спокойствие и смяна на темата. Учителката беше съумяла междувременно да ми сподели, крещейки в отчаян опит да надвика Мия, че тя е разтроена, защото е било време да подредят залата за активности, а тя е искала да рисува още. С това наум, веднага смених посоката на монолога си към страхотните пъзели, които тъкмо бяха пристигнали от amazon и които ни чакаха да ги подредим заедно. Важно, особено успокояващо уточнение, беше че това не са просто пъзели, а пъзели с Paw Patrol и Peppa Pig, ако ме разбирате. Това е като да кажеш на меломан, че отива на концерт на Мадона и Роби Уилямс в едно.
Очевидно, това се оказа разковничето на успокоението и рева, крясъците и ритането преминаха в ускорено поемане на дъх без звук. Скоро сълзите изчезнаха и докато се усетя тя беше заспала. Въпреки, че вече съм гърмян заек изпитвах такова количество ужас, несигурност и обреченост, че се чувствах като жертвен агнец, готов да предаде богу дух.
КАК ДА ПОДХОДИМ В МОМЕНТ НА ГНЕВЕН ИЗБЛИК
Затова, от изстрадан опит, ще ви споделя няколко насоки, за които може да се хванете като удавник за сламка, когато попаднете в такава ситуация.
- Осъзнайте, че детските тантруми в тази възраст (1.5-4 години) са нормална част от развитието на детето и те показват нищо по-малко или повече от разочарование или безпокойство.
- Причините често са умора, глад, притеснение или усещане за игнориране (ако например обръщате внимание на друго детенце в момента).
- За да се справите с тези състояния трябва да разберете какъв е първоизточника им, да се въоръжите с търпение и да демонстрирате искрената си подкрепа и разбиране.
- Не се паникьосвайте, а умело насочете вниманието на отрочето към нещо различно, което обича и което можете да предоставите в непосредствено бъдеще.
- Колкото и непосилно да ви се струва на момента, не поставяйте край на тантрума като се съгласите да дадете на детето си това, за което се тръшка, но е нередно или като го приласкаете с подкуп (нещо сладко например или обещание за онази скъпата играчка в магазина).
- Не се паникьосвайте и тотално игнорирайте милионите очи на зяпачите, които неминуемо усещате като забити остриета по гърба си. Ако се стресирате, детето ще го усети и ще изригне тотално. Повярвайте – винаги може още.
- Помогнете на детето да се справи с бъдещи емоционални изблици като говорите повече за емоционания му свят и чувствата, които изпитва. Колкото по-осъзнати стават децата, толкова повече ще предпочитат да вербализират емоциите си (обикновено след 4 годишна възраст).
- Когато детето ви иска нещо се научете да казвате да, когато това е възможно. Избирайте внимателно битките си – не винаги „не“ трябва да е „не“.
- Ако детето има необходимост от пространство по време на тантрума си, за да излее чувствата си – дайте му го. Излезте от стаята или се отдалечете за момент, ако сте на публично място.
Тантрумите са истинско изпитание както за децата ни, така и за нас като родители. Рядко има (все)работещи стратегии и именно това поражда притеснение и объркване. Но това, което мога от личен опит да споделя е, че подкрепата, търпението, прегръдката и добрата дума има по-скоро потенциала да потушат пожара. Нека силата и спокойствиет бъдат с вас!
ХХХ
Русалката
