Случвало ли ви се е времето във вас да е толкова слънчево и приповдигнато, че да направите делника празник? Ей така, без причина…

Наскоро пътувах с колата и се заговорих с шофьора за нещата от живота. Тривиално ще си кажете, но понякога в най-простичките разговори излизат съществени провокации за размисъл. Заприказвахме се за живота в Единбург (който е несъмнено един от най-прекрасните) и за времето (което пък е абсолютен контрапункт на предишното). Оплаках му се, че и цял живот да остана тук няма да привикна към силния (понякога мълниеносен) студен вятър, липсата на истинско лято, така както го познаваме в България, смяната на слънчево и облачно за норматив време…. Той нетактично прекъсна потока от оплаквания, за да ми каже, че не времето навън, а времето вътре в мен е единствено от значение. Има ги онзи особено интересен тип хора, които рядко говорят, но когато проговорят попадат право с целта.

Стана ми неприятно за случаите, в които позволявам второстепенни фактори да придават отенък на настроенията, мислите, усещанията ми. В консуматорското общество, в което живеем и цялата презадоволеност, която ни носи то сякаш понякога изпускаме смисъла на нещата. И това е така не само за мен. Виждам го в близките ми, приятелите, познатите и дори непознатите, с които ме среща живота. Толкова сме свикнали чрез натискането на един бутон да подреждаме нещата до съвършенство, че когато се появи някакъв лек страничен дразнител, без да правим оценка на значимостта му, превръщаме дребното и мимолетното в нещо важно. Придаваме смисъл на малката картина и губим от поглед глобалната такава. В неуморимия стремеж да имаме всичко и веднага изпадаме в ситуации, в които допускаме разочарования и ненужни тревоги да заоблачават времето в нас. Заради неоправданите ни очаквания. Заради болните копнежи. Заради някакъв друг бъдещ по-щастлив миг. Когато всичко, от което имаме нужда е вътре в нас и до нас.

Та, събух се в особено настроение. За празник. На душата. И зарадвах приятелчетата на дъщеря ми с нещо приятно в края на учебния ден. Донесе ми преливаща радост заради едно простичко триединство: красота, вдъхновение и споделено щастие.

Съставките са следните

За блата:

200 грама накиснато във вода за 4 часа кашу
250 грама сушени червени боровинки, череши и стафиди
3 супени лъжици кокосова паста

За крема:

250 грама маскарпоне
370 грама рикота
400 грама филаделфия
агар-агар
6 супени лъжици кокосова захар – това имах под ръка, може да заместите с лукума, мед, агаве

За плодовия „блат“:

5-6 ягоди
1 шепа боровини
1 шепа малини
1 шепа нар
300 милилитра кокосова вода
агар-агар

Начин на приготвяне:

За да оформя блата пуснах всички съставки в блендера, след това изсипах сместа във форма за торта и притиснах с лъжица и пръсти ;), за да разстеля равномерно блата. Сложих в хладилника да стегне докато забъркам крема.

За крема сложих в купа всички видове сирена, разбърках енергично с кокосовата захар и добавих агар-агара. Добавих така получената смес въф формата за торта и пак сложих в хладилника.

За последния плодов „блат“ оставих плодовете да се изцедят добре и ги подредих върху крема. Разбърках кокосовата вода с агар-агара и залях плодовете. След час в хладилника вече ставаше за дегустация. Хлапетата в двора доста време ме преследваха да споделят кулинарното си очарование.