Отгледана съм в семейство, където половин запушена ноздра и еднократно кихане бяха повод за ежечасово мерене на температура, барикадиране в апартамента докато отминат „симптомите“ и поне още толкова дни след това, надлежна ежедневна комуникация с лекар и непрекъснато следене на общото състояние. Израствайки в такава среда приех методите за „нормални“. Не случайно когато станах майка звънях на GP-то на малката за еднократна кашлица и случайно провесил се сопол. За щастие до 2 годишна възраст малката е „боледувала“ точно 3 пъти от запушен нос.
Факт е и, че до неотдавна зорко следях състоянието на децата по детските центрове, паркове, площадки и други публични мероприятия и при най-малкото съмнение за болестотворно състояние придърпвах малката в противоположния край. Изпитвах неразбиране и не-до-там прикрит гняв към безхаберието на тези майки, които водят сополиви, кашлящи и видимо болни деца на публични места , за да си играят с предполагаемо здравите такива.
Когато заживяхме във Великобритания единствения осезаем културен шок бе този след досега ми със здравната система и порядките в яслите и публичните пространства. Първо, тук нямаш конкретен педиатър, който да се грижи за детето. Разполагаш с избор от няколко клиники, които са в определен периметър от местоживеенето ти, за които се кандидатства с документи и при одобрение една сред тях се превръща в клиникаТА. Когато има здравословен проблем с детето или друг член на семейството се звъни на въпросната клиника и оттам спрямо натовареността на дежурните за деня лекари се избира час за преглед. Лекарят, който извършва прегледа обикновено всеки път е различен, освен ако изрично не заявиш, че искаш да видиш конкретен доктор и не започнеш молитви в поза лотус да е на смяна, да има свободен час и да може да те приеме.
Настинките и вирусите при децата не се третират по никакъв начин. Това капки за нос, хомеопатия, тестване на урина са си направо тотално отритнати пособи за мнимо изясняване на ситуацията. Обикновено предписват спане на по-висока възглавница (!!!). За сметка на това антибиотиците не се предписват особено трудно. Деца с вируси и леки заболявания са приветствани с отворени обятия във всяка ясла, площадка и детско заведение. Когато записвахме малката в една от най-добрите частни ясли в Единбург, получихме списък от няколко страници с потенциални заболявания срещу всяко от които е надлежно посочено дали детето може да посещава яслата или не и за какъв период от време. Познайте какво – има само няколко наистина тежки заболявания, при които детето трябва да си остане у дома. С оглед на това съответно няма никакъв проблем да заведете детето в някой голям плейцентър и да попаднете последователно на сополанко, някой с магарешка кашлица, зачервено от температура или аз-не-знам-какво лице или и трите в едно.
Трябва да призная, че ми беше нужна поне година време на адаптация, за да започна да възприемам всичко това като нещо с което мога да живея без да изпитвам необходимост от незабавно самоотвержено харакири и прегризване на вените в едно. Някак моята визия да уважавам чуждото здраве остава неразбрана и недооценена и не срещам същото в реверанс. Напротив – общата концепция е, че вируси има навсякъде, че децата градят имунитет като се срещат и борят с различни такива и че по-добре когато едно дете е болно да се използва момента и всички дружно да изкарат патогена. Никога няма да забравя как една приятелка сподели, че в яслата на сина й имало случай на заушка. Сетих се за моя близка, която изкара болестта на 25 и ми се сви сърцето колко тежко би било за дете на 2 години. Помолих я да се обади в яслата и да проучи има ли и други случаи, кога е регистриран първият такъв, какъв е инкубационния период и други информативни въпроси. Тя се обиди и ме попита дали намеквам, че синът й може да е болен. Че може може, но не това бе проблемът – той си бе играл с моята дъщеря минути преди това. Бях в паника, с няколко микроинфаркта и пред колапс. Като погледна в ретроспекция на случката бях единствената, която реагира така. Другите майки останаха дзен, като да става въпрос за обикновена настинка. Отне ми седмица да си оправя отношенията с въпросната майка. Децата ни не се разболяха, но за сметка на това аз се бях поболяла от притеснение.
Често когато съм питала от вежливост GP-то дали да спра малката от ясла докато пребори вируса, от другата страна получавам поглед тип „Ти луда ли си?!“ и вежливото, „Не, че защо бихте я спряли?!“ с особено широко отворени неразбиращи налудничавия ми въпрос очи. Днес, след неколкократни нощи с по 40 градуса, една с 34.6, безразборни тичания до спешното отделение на болницата за деца, възпаление на ушите и инфекция на уринарния тракт се чувствам като същински ветеран и дори не забелязвам сополанковците по площадките или в яслата. Майчиното ми сърце трепва при половинчатото смотолеване на шарка или заушка например. Тогава изпепелявам с поглед, въпреки че знам, че не съм права (това са стандартни състояния и всяко дете рано или късно ги изкарва). Но за всички други дребни състояния съм особено дзен и с лека насмешка наблюдавам терзанията на майките по фейсбук групите в България, от които продължавам да съм част, как било възможно да има деца със сополи навън. Ами има.
Няма как с тебешир да очертаеш граничната зона отвъд която вируси и болести да не преминават. Има ги в автобуса, има ги по храната в ресторанта, по случайно преминаващия и прокашлящ се непознат – просто си съществуват комфортно в пространтсвото. Но колкото и да е неудобно за родителя, защото ще трябва да полага извънредни грижи и/или да не ходи на работа (ако няма баба под ръка) от две запушени ноздри и кашлица драма няма, но има градене на имунитет. Не искам да затварям детето си или да го държа изолирано от други деца заради страховете ми на родител да не се разболее. Това са нещата от живота. И дали ще устои на този вирус, но ще хване друг вдругиден това няма да ме направи нито по-добра майка, но детето ми с по-лошо здраве.
Просто друга гледна точка и прочит на ситуацията. И аз не правя коктейли с пиршество от кулинарни изкушения за всеки патоген, който дъщеря ми носи у дома от яслата, но съм щастлива, че тези моменти все повече намаляват с времето. Формулата за всичко това е особена смесица от толеранс, търпение, грижа и приемане, чиито пропорции варират за всеки отделен индивид. Истината е, че баланс и приемственост има. Не защото умираме от желание да намерим такива, а защото често не зависи от нас. Просто средата го налага. Процесът се нарича адаптация. На него дължим еволюцията.
ХХХ
Русалката
