Бях записала час за него от преди две седмици и сега с трепета на ученичка пред контролно бързах към кабинета му. Исках да чуя единствено, че всичко ще бъде наред. Беше с дънки и риза, притеснително млад, крайно наперен и много закъснял. Чаках го четири часа с незабележимото си коремче и когато дойде моят ред ме посрещна с „каква красива руса русалка“.
Четирите часа пред кабинета ми се сториха четири години. Не защото ми се сплеска дупето от седене, или защото нямаше работещ климатик на непретенциозните 30 градуса, или защото ми се пишкаше на всеки петнайсет минути, а тоалетната все беше заета от други със и без коремчета… А защото за тези четири часа се гмурнах в океана от разтърсващи съдби на неговите пациентки.
Придобила увереност репликата за русалката остана като глухо ехо в празната стая. Най-накрая бях при него, притаила дъх. Имаше толкова много причини да ме изпрати със сълзи и разкъсваща душата болка, но ми каза единственото, което имаше значение – абсолютно здраво е. Вече нищо друго не ме интересуваше. Дори когато заговори какво ме очаква и как вижда моето бременеене ми беше все едно. Моят нов смисъл на живот беше единственото върху, което се бях фокусирала.
И така някак между това „все едно“ утвърдително и на глас съм му промърморила, че аз категорично повече от 7 килограма няма да кача. В суматохата вече му бях обещала, че ще се храня здравословно и ще спортувам много. До самият край. А аз си спазвам обещанията. На излизане от кабинета изскочих с такива силни вибрации на радост, че имах чувстовото, че ще срина света като след удар на циклон.
Oбещанието беше дадено и му беше ред да влезе в сила. На всеки три месеца сменях храните, които консумирах. Внимателно подбирах часовете, в които да хапвам и количествата, с които да дам сила на себе си и на нея. Най-вече на нея. Спортувах всеки ден – пилатес, йога, бягане на пътека. Изкачвах стълбите до осмия етаж в офиса всяка сутрин и ги слизах отново на всяко тръгване. Последните месеци си мисля, че пуфтенето ми се чуваше и в съседната нам бизнес сграда. Това пуфтене естествено беше примесено с ударите на токчета в скъпия мрамор на сградата. Така и не се разделих с тях.
Забравих вкуса на шоколада, но се запознах със суровия такъв, този на роу барчетата, свежите плодови и зеленчукови смутита и така известните супер храни. Обичах начина си на живот до полуда. Бях динамична, здрава и хранеща се добре до самия край, когато кантара показа 8.5 килограма отгоре. Някъде бях прекалила със суровия щоколад и спестила от тренировките. И това нямаше значение. Тя вече беше на път.
Докато той караше като луд по паветата към родилното си мислех, че това може да бъде идеален метод за мъчение на задържани. Пишка ти се, някой напира да изскочи от теб и болката от това се усилва толкова бързо, че дори нямаш време да мигнеш, а така помежду другото някакви павета те лъкатушат от единия край на седалката до другия за пълен разкош. Пристигнах пред спешния кабинет с глупава усмивка и нетърпение да се освободя от болката.
Тогава разбира се дори не знаех, че още не ме е заболяло. Когато дойде мига, в който ми просветна какво е болка бях готова безапелационно да умра. И…тя се появи. Настана суматоха. Докато се усетя и някакви ръце ми я предлагаха ей така както си беше току що излязла от мен за целувка и бондинг. WTF?! В тази секунда мразех всички, най-вече ръцете, които ме шиеха. Дали избледня спомена? Мне! НО вече нищо от това няма значение, просто защото друг е по-важен от мен. Този, за когото смених режима и начина си на хранене, този за когото тренирах като за последно, този за когото катерих по осем етажа на токчета всеки ден и този, когото ще обичам до последния си дъх.
