Той е толкова бурен, дълбок, непоколебим и с толкова много нюанси на синьото. Подхваща те като вълна, издига те високо до небесата, а после за миг те хвърля чутовно на дъното, отласква те нагоре отново и ти показва красотата на изгрева. Толкова ми прилича на океан – нестихваща стихия, в която да се потопиш напълно, за да живееш истински. Това е живота. Или поне моят. Живот, в който мислите се превръщат в думи, думите в действия, действията в навици, навиците в характер, а характера в съдба. Научих се да ценя всяка случка, защото ме учи на сила, търпение, оцеляване и нова перспектива. Обичам всяка радост и всяка болка еднакво,…

    Посегнах да отключа вратата, но тя вече беше отключена. Целият ден го бяхме прекарали навън с малката и изпитах радостно усещане, че съпруга ми вече се е прибрал и ще може да прекараме качествено време всички заедно. Дори ми се стори добра идея да се качим до Arthur Seat в Holyrood Park, да гледаме залеза и да строим замъци от камъните наоколо. В съзнанието си вече бях избрала подходящи дрехи за малката, защото горе е доста ветровито, бях преровила мислено хладилника за плодове, които мога да взема с нас….когато целия този порой от помисли изчезна като пушек от комин, скрил се далеч зад хоризонта от някой силен повей.…