В началото бе илюзията. Онази, че мога всичко САМА. Онази, заради която през бременността развих особено задълбочена и наперена теза на майка ми, че като родя ще се грижа за бебето САМА. Поддържах тази си промисъл до края на първия ден в болницата, когато надлежно й изпратих мейл, SMS и Viber съобщение, че като ни изпишат се пренася у дома за неопределен период от време….исках да съм сигурна, че емоционалната вихрушка няма да й попречи да прочете същината на нещата. Мисля, че не повярва на решителността ми да я приютя докато не й се наложи месеци на ред да идва всяка сутрин по първи петли и да си тръгва едва когато всички съзвездия са ясно различими.
Няма да забравя как първия месец трепетно я очаквах да вкара ключа в ключалката. Използвам „трепетно“ не като помпозно украшение на историята или симпатична метафора, а в най-прекия му смисъл, защото буквално треперех като в епилептичен гърч. Всяка сутрин! По едно и също време! Някъде след първото сутрешно прегладняло и прежадняло проплакване. Дали заради недоспиване, дали заради преумора и вълнение или заради по-ниската температура у дома, но се тресях като наркоман на метадон докато моята спасителка не влезеше у дома и не вземех горещ душ, след който около час изкарвахме парите от банята, за да може някой друг да влезе отново там без да се пребие сред облак от конденз.
Няма да забравя как на една от алармите през нощта за поредното кърмене, като по буквар на всяка кърмачка станах, смених пелените на детето, накърмих го, пих вода и легнах да спя. Да, ама само дето всичко това се беше случило единствено на сън, защото клепачите ми бяха като залепени с „Капчица“, а тялото ми тежеше като мумия. Иначе намеренията ми бяха добри. И на сън доста грижовно го докарах. Добре че бебето беше заето да спи. Сигурно и то е имало същия сън, милото.
И така докато няколко месеца след това не се преместихме с мъжа ми и детето, БЕЗ майка ми, на около 4500 км от България. Катастрофирали ли сте челно? Е, аз да! Точно в онзи момент, когато останах сама с детето и всички задължения на майка, съпруга, домакиня и жена се сляха в едно. Челният удар ме изпрати в емоционална кома някъде между всички нови задължения, опознаването на новия ми град-дом, създаването на нови приятели и привикването с чуждите порядки.
Всъщност няма значение дали си сам с детето у дома или сам с детето в чужбина. Все си сам и всичко е въпрос на оцеляване. Да оцелееш сред поредното кърмене, на което детето заспива на 5-тата минута, но ти не. Да оцелееш след дългата разходка навън, след която детето заспива блажено, но ти не. Да оцелееш след вечерната баня, след която детето заспива, но ти не. Да създадеш дъгата от зеленчукови пюрета и гордо да приспиш детето, но ти едва да започнеш деня си…и така.
Много бързо си припомних всички добри практики от бизнеса за идеално планиране, изпълнение и мониторинг на проект. На най-важния проект – детето. Моят нов свят и най-истинско семейство. Защото и най-голямата умора и онзи досаден притаен гняв, и желанието за сън и време за себе си се лекуват с една искрена усмивка без зъби (след време и с много зъби) и една гореща прегръдка с вкус на живот.
ХХХ
Русалката
