Реших да уча дъщеря ми да живее без памперси. Беше на година и осем месеца, а лятото тъкмо залязваше. На пук на ранно септемврийския хлад, който заявяваше недвусмислено идването на есента, ентусиазмът ми госпожицата да започне да използва гърне тъкмо изгряваше на хоризонта. Затопляше ме със сутрешното си предизвестие за един чуден ден, в който литъл мис съншайн ще алармира околията при всяка своя необходимост да използва гърнето, ще седи смирено на него докато си приключи ангажимента, а аз като една горда майка ще разцъфна в усмивка с напълно озъбена от щастие уста на всяко успешно осъществено събитие.
Уви, противно на моите представи, реалността ме посрещна с малко по-различна ранно есенна картина. В нея, литъл мис шъншайн наистина беше без памперс. Само дето вместо да използва гърнето, тя намираше за далеч по-неангажиращо да излее напрежението върху пътеката за бягане или ламината. Най-често пътеката за бягане, че се чисти по трудно. За ден време измих апартамента толкова пъти и с такова усърдие, че заслужих привилегията да не чистя до края на живота си. Успоредно с това пуснах толкова перални и сушилни, че рязко станах любимата клиентка на ЧЕЗ и Софийска вода. Докато те се поздравяваха с фойерверки и шампанско на всяко натискане на бутона ON, аз леех крокодилски сълзи по изчерпания откъм сухи дрехи гардероб на детето, който иначе едвам се затваряше. И така четири дни.
Започнах да вярвам, че имам по-големи шансове да науча чихуахуато на съседите да си мие зъбите с четка и паста, отколкото Мия осъзнато да се придвижи към гърнето. Отчаяна, протегнах ръка към низвергнатите до онзи ден памперси. Животът стана цветен отново – съществуваха и други активности освен търкане, забърсване с парцал и пране.
Днес, наваксвахме с Илияна със случките от деня, а мис шъншайн гледаше някоя от сериите за Барби с очи, вманиачено впити в големия екран на телевизора. Дупето й беше адекватно позиционирано на гърнето, а устните смучеха прясно мляко през сламка. Унесена във филма, дръпна млякото на един дъх и пожела второ, недвусмилено обръщайки се към мен с протяжния императив „млякУУУУ!!“ и няколко удивителни след него, които буквално се забиха в ушите ми. Откликнах на призива и продължих аудиенцията с Илияна. Осъзнала непривичната тишина в стаята реших, че нещо съдбовно се готви в гърнето и се обърнах към центъра на хола с притаен дъх.
Единственото събитие, което се случваше в съмнителна тишина беше сутрешния тоалет на госпожицата, който саморъчно си правеше, поливайки се небрежно с прясно млякУ и мед. Върху мокета. В средата на хола. В средата на ноември.
