Със сестра ми се виждаме рядко. Оплетени като африкански кошници в ежедневната вихрушка от задължения, пътя между идеалния център на столицата и помпозния Драгалевци ни се струва като преход София – Малибу с включено преплуване на океанa с шнорхел.
Днес беше един от онези дни за среща. Събрахме Алекс от любимото кафене след работа и в комфорта на вечерното софийско задръстване изслушахме в колата три диска, четири флашки и няколко музикални радио канала като накрая се отдадохме на караоке на колела. Мия, като истинска звезда танцуваше с високо вдигнати ръце, хвърляше маратонки и чорапи във въздуха, стил Божинката салфетки в Бияд, и с чуруликаща фалшива фраза таникаше „SWALLA“.
С градус на настроението, разтапящ ценен метал, се паркирахме пред китната жълта къща на ул. “Лешникова гора”. Някъде между слизането от колата и неефективния ми опит да понеса накуп футболната топка на госпожицата, търкалката с принцеса Софи, раничката с физиономия на калинка и розовата ми Furla, Мия вече се беше нахвърлила да язди нищо неподозиращия Орео. Той, дългокосмест клепоушко с лъвски лапи, изпадна в мини кучешки делириум и с език, провесен от устата влезе в игривия тон на литъл мис съншайн. Изтичаха поне 2 пъти двора с размер на Олимпийски басейн, преобърнаха всички налични шезлонги, изгониха цялата фауна от близките, храсти, дървета и цветчета и чак след като Орео капитулира, разплут на тревата Мия осторожно се устреми към черния котарак, притаил дъх под цветния храст в дъното на градината. Докато мигне два пъти, Мия вече се беше позиционирала до него и с интерес изучаваше хигиенните му практики. Уви, притаения вид на котара си имаше своето прозаично обяснение, в следствие на което розовите панталонки на Мия вече се бяха „украсили“ с нещо не до там благоуханно и далеч не пожелателно. Като типична супер мама, преди още да съм преработила информацията в ума си, вече бях сменила целия аутфит на госпожицата, бях я измила, поляла със спирт, обляла в парфюм и напудрила с нова доза ентусиазъм.
Докато успея да кажа наздраве със сайдера, незнайно как озовал се в дясната ми ръка, забелязах с крайчеца на лявото си окото как Мия готви на скара венчелистчетата на хризантемите под прозореца. Цвят след цвят, докато опощи целия облак от бели перести листенца. Едва след като дегустира накуп няколко вида сирена, зелена салата, торта, хляб, домати, солети, мусака, таратор и био бисквити се прозя отегчено и звучно обяви „БАЙ“ на всички, с което недвусмислено ме подкани да си ходим. И не…не за да спи, а за да прекара 47 минути в бебешката си вана, правейки балончета от сапун, разхвърляща пияна до тавана, гризеща пластмаво грозде и плуваща като видра под водата. На 48-мата минута вече се виждах с вдигнати на холната маса крака и смучеща блъди мери през сламка. Уви, на 49-тата минута се върнах в реалността само, за да осъзная, че едва започва сушенето на коса, масажа с масло, преобличането, храненето, миенето на зъби и приспиането, което отнема един живот време.
Успешното осъществяване на всички тези процедури бе финално ознаменувано с коктейли от водка с домашен сок от къпини и дузина прозявки, с които радостно приветствах Алекс за лека нощ.
