Наскоро, дъщеря ми започна да се храни сама. Това предизвика същинска експлозия от разнопосочни емоции у мен – от чувство на гордост, нестихваща радост по новопридобитите цели 30 минути свободно време на всяко хранене, през възхищение от прецизната двигателна култура на миниатюрните пръстчета до ужаса от сблъсъка с реалността, след който обичайно следват поне 45 минути почистване на мокета, бебешкия стол за хранене, масата, пердетата, близкия диван, дрехите на златокосия разкош, косата й, че и мен самата.
Цветовото разнообравие, по иначе бежовия мокет, нескрито напомня индийския празник на цветовете и светлините Дивали след всяко хранене. По пода гравитират непретенциозно захвърлени маслини, размазани сварени картофи, натрошен на трохи кроасан с масло, свободно паднали нудъли и складирани боровинки зад новия кожен диван. Многократно благодарих днес на Девата от Гуадалупе, Кришна, Ра и Буда, че при всичкото това богатство от хранителни запаси по пода все още нямаме неканени хабитати. Най-вече благодарих на Буда за спокойствието ми през последните 45 минути активно чистене, търкане, замиване, подмиване и всеки друг вид лъскане на пода.
Иначе съм много горда, че тя се храни сама!