Беше късен декемврийски следобед. Луната ни се усмихваше зад един облак, а ние облечени в радост и мечти вървяхме бавно към дома. Семейства с деца избираха живи елхи и жизнерадостно обсъждаха нещо. Загледани в силуетите почти повалихме един голям като исполин дядо Коледа, който гласно ни посрещна с „хо хо хооооо“. Тя беше само на годинка и вътрешно се поздравих за изключителното съвпадение на време, пространство и обстоятелства. Тогава магията се изгуби в един дълъг, изпълнен с ужас рев. Така приключихме с дядо Коледа за 2016-та. От тогава си поставих за цел Коледа да не е просто ден от календара и лик на белобрад старец. А усещане. Споделеност. Принадлежност. Моята…

  Вървях през града, когато усетих внезапно, че съм се влюбила безвъзвратно в него. Във вятъра, който винаги разваля прическата ми; в чудните, цветни паркове, които изпълват душата ми с пролет и копнеж; във вежливите маниери, които възвръщат вярата ми в доброто; в страхотното кафене на ъгъла с най-ароматното лате… В него. В Единбург. Домът не е адрес с пощенска кутия, нито врата с ключ за нея. Домът не е там където сме се родили, а където принадлежим. Някои пропътуват света, за да го намерят, а други го откриват в нечии душа и очи. Домът е прегръдка и целувка за добро утро; любим лик и силно кафе; бисквитка, скрита в…