Вървях през града, когато усетих внезапно, че съм се влюбила безвъзвратно в него. Във вятъра, който винаги разваля прическата ми; в чудните, цветни паркове, които изпълват душата ми с пролет и копнеж; във вежливите маниери, които възвръщат вярата ми в доброто; в страхотното кафене на ъгъла с най-ароматното лате… В него. В Единбург.
Домът не е адрес с пощенска кутия, нито врата с ключ за нея. Домът не е там където сме се родили, а където принадлежим. Някои пропътуват света, за да го намерят, а други го откриват в нечии душа и очи. Домът е прегръдка и целувка за добро утро; любим лик и силно кафе; бисквитка, скрита в джоба за следобедния допаминов спад; мисълта за споделения хоризонт; преотстъпената последна хапка тирамису… Домът е човек, семейство. Географски неопределен, емоционално почувстван и мелодично изживян. Като танго – динамично, чувствено и непоколебимо. Домът е дар, привилегия и чест. Пеперудите в стомаха, учестения ритъм на сърцето при шума на познати стъпки и ключа в бравата на вратата. Домът са две малки пъргави крачета, за които си целия свят и чиито очички отразяват вселенската жар и нощно небе с ярки като фойерверки звезди. Домът е там, където живее любовта, където се създават спомените и където преобладава радостта. Къщата, която обитаваме е нищо повече от стени и греди – домът ни е нашият пулс, осъзнат избор и пожелано утре.
