Лайфстайл

Кошмар или благодат

Беше луда вечер. От онези, които изтриваш директно от календара на спомените и емоциите. От онези, които нямат място дори в най-прашния отсег на разбитата ти душа. От онези, които изпепеляваш с поглед и погребваш във вечността. Дори и в най-големия мрак, обаче, проблясва светлина. Някои я наричат надежда, други приятели. Аз я наричам Илияна. Тя е моята разходка в парка, моята тишина или многочасов диалог за любовта, моята подкрепа и споделена лъжичка сладолед.

Тъкмо пика на емоциите беше пропаднал в морето от умора, което ме заливаше, когато тя ме изпрати до колата. Разделихме се с прегръдка след събитията от вечерта, за да си кажем здравей отново след минути. Запалих двигателя, пуснах си музика и потънах в мрака на нощта. С цялата си тежест и безпътие тя бе полепнала като гъста мъгла по мен и единственото, за което мечтаех беше да заспя и да забравя.

Паркирах набързо и се затичах по стълбите. Тичах към един друг живот, без Адам и Ева, без плодови градини, его и гордост. В делириума на сринатото ми същество ме блъсна като парен локомотив въпроса „Къде е Илияна?“. След всичко случило се до момента това ми се стори като математическо уравнение на финален изпит по ядрена физика. Къде по дяволите можеше да бъде тя?! Звънях дълго като малко дете, тръшкащо се за еклер с баварски крем. Никой не отговори. Нямаше и еклер. И без друго свитото ми сърце буквално изкърца от притеснение.

В отчаян опит отново да й позвъня, телефонът просветна и видях съобщение от непознат. Започваше с „Мила…“. Или ми беше объркал името, или беше прекомерно вежлив или това беше Илияна. Телефонът просветна отново само, за да свали от изтрадалата ми душа целия страх от последните минути. Тя бе добре, в компанията на софийските спайдърмен, батман и капитан америка, които се избиваха да й предложат телефоните си, парите си, живота си, визитките си. Нищо необичайно до тук.

На сутринта, докато се отърсвахме от праха на среднощната злокоба с по чаша горчиво кафе и натрапчиво се опитвахме да разделим поетапно миглите от още спящите ни очи, тя започна разказа си. Ще пропусна момента, в който е останала без превоз, точен адрес, телефон и гланц за устни и ще отскоча на хубавите мъже, които спасиха нощта. Най-вече на шармантния художник, в чиято компания се беше сетила как на училищната скамейка съм й изчуруликала, че номерът ми е съвкупност от любимото ми число, рожденната ми дата и месец и номера ми в класа. Така и чух заветното “Добре съм” онази нощ. Съдба или лудост?! Или съдбовна лудост!? Все тая. Животът е райска градина с шарени ябълки. Някои са сладки като мед, но прогнили от гордост, злоба и завист. Други киселеят, но носят аромата на искреност и подкрепа и дъха на истинско приятелство. Пожелавам и на вас такава ябълка. Намасте!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *