Безвремие

Емоциите. Идват като прилив. Връхлитат те безмилостно и те устремяват към цяла една нова вселена от чувства. Играят си с теб като малко дете в пясъчника на отчаянието или безграничната радост. Въздигат те за миг, а после стремглаво те запращат към дъното на океана от разбити мечти. С остриетата си се забиват в голата ти душа и нанасят последния удар. Колко лека и ефирна е душата, като самодива. А как боли като е ранена. Блъска се като вълни мощно в скалите на телесното и се разбива като пяна…до следващата вълна. И така безкрай. Сякаш всичко опустява в теб.

 

И настъпва безвремие. Сивота. Със своята монотонност. Полепва по теб като захарен памук и се стича като размазан грим. Завесите се спускат, клоунът сваля червения си нос и цветните букли, осветлението гасне и зрителите се разотиват. Истината е, че човек е винаги сам с болката си. Като гладиатор на арената, изправен срещу див звяр. Или побеждаваш или ще бъдеш победен.

 

Истинският цяр остава времето. Дните от календара опадват като листата от есенната премяна на гората. Изгревите се сменят от залези и после пак и пак. Докато чувстото на болка започне да избледнява. До следващият изгрев, когато душата посреща деня с нова усмивка, с нова вяра, с нова любов. И светът е отново прекрасен.

1 thought on “Безвремие

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *